Казвам се Пламена Стефанова.
Като малка мечтаех да стана лекар и да помагам на хората. Животът обаче ме поведе в друга посока и преди много години записах специалност, която тогава беше нова за България – „Социална педагогика“.
След дипломирането си през 2000 г. се сблъсках със система, която трудно приемаше новите подходи. Дълго време не успявах да работя по специалността си, но не спрях да търся своя път. Така през 2005 г. започнах работа в Комплекса за социални услуги за деца и семейства, където в продължение на десет години подкрепях изоставени деца, деца с увреждания и семейства в затруднено положение.
Работата в социалните услуги рядко е случаен избор. Убедих се в това отново преди няколко години, когато при едно изследване на сина ми лекар ми каза:
„Просто трябва да приемеш, че детето ти е с увреждане…“
Шок, страх, вина.
До този момент бях до родителите, които чуваха тези думи. Тогава ги чух и аз.
Вярвам, че няма случайни неща. Често си казвам, че работата е избрала мен, а не аз нея.
Днес, като управител на социални услуги вече повече от 11 години, нося отговорност не само за организацията и качеството на подкрепата, но и за смисъла зад тази работа.
Всеки ден виждам колко важни са навременната подкрепа, сигурната среда, постоянството и човешкото отношение. Виждам колко значение имат малките неща – ежедневните грижи, вниманието, правото на достойнство и принадлежност.
Вярвам, че всяко дете и всеки младеж имат право на грижа, разбиране и възможност за развитие. Това изисква устойчивост, емпатия и способност да се отстояват ценности, които често остават невидими за обществото.
За мен тази работа не е просто позиция или кариера. Тя е избор – да бъда част от промяната, да защитавам достойнството на уязвимите хора и да създавам среда, в която грижата и уважението са водещ принцип.
Защото любовта има значение!