Училището

Това е историята на едно малко момче на 5 или може би 6 години, което било много тъжно и самотно. То било тъжно, защото хората около него го карали да се чувства различно от съучениците си, а то толкова много искало да бъде като тях.

Момчето било единственото в класа, което пишело само с лявата си ръка и по онова време повечето учители не вярвали, че е естествено да се пише с лявата ръка. Учителката го принуждавала да пише с дясната ръка и както можете да си представите, той не се научил да пише добре. Чрез поведението си момчето протестирало срещу тази принуда.

Но момчето можело да чете. Всъщност, можело да чете и да разбира книги, които били непонятни за другите деца в класа. Когато говорело, момчето използвало „големи” думи и сложни фрази. Отлично се справяло и с цифрите.

Въпреки това учителката обявила, че то не учи „правилно”. Директорът приемал, че трябва да му бъде позволено да пише с лявата ръка , но също смятал, че е „проблем” за училището. Били предложени много диагнози и синдроми, с които да бъде обяснено защо момчето се затруднявало да учи както другите деца.

Малкото момче ставало все по-тъжно и прекарвало все по-голяма част от времето в света на своето въображение или се криело зад книгите.

Тъгата продължила и в зрелите му години и повлияла на цялостното му отношение към образованието.

Затова сега той специализира в новаторски подходи към обучението на деца и възрастни с бариери пред ученето, общуването или адаптацията към формални образователни системи