Когато майка ти вече е звездичка горе на небето

Историята на Слави

                Замисля ли сте се, какво се случва с различните деца, когато майките им вече са звездички горе на небето. Да ви кажа, животът сякаш спира изведнъж и вече нищо не е същото.

Аз съм Слави и майка ми вече е звездичка. Нямам представа колко време е минало вече, но откакто нея я няма, ми се случваха само лоши неща, докато не попаднах в Розовата къща – но за нея ще ви разкажа малко по-късно.

След като мама вече я нямаше, за мен се грижеше баща ми, но някак не му се получаваше. Той не знаеше как да ме къпе, да ми сменя памперса, а и изобщо не може да готви. Вкъщи вече не беше толкова чисто, нямаше и какво да ядем, а често вечер той се събираше с приятели и аз не можех да спя. Най-трудно беше през зимата – вкъщи беше студено, а и нямах достатъчно топли зимни дрехи и обувки. И резултатът беше на лице. През февруари 2018 година баща ми ме заведе в болницата. Имах проблеми с пръстите на краката и нещо отзад ме болеше. Трябваше да ми отстранят няколко пръсти от краката, защото чух докторите да казват, че били измръзнали. Те наистина ме боляха, но не можех да им кажа, защото  не мога да говоря. И дупето ме болеше, но докторите видяха и започнаха да ме мажат с някакви неща, почувствах се по-добре. Баща ми през цялото време беше с мен в болницата, нито за миг не ме е оставял. Докторите обаче преценили, че на баща ми ще му е трудно да се грижи за мен и се обадили на едни хора, които отговарят за децата, и така бързо се озовах в една Розова къща.

                Розовата къща е много интересно място. В нея живеят и други деца като мен, някои даже са по-зле. Бях много уплашен. Не познавах никого и не знаех колко време ще остана в тази къща. Исках да съм с тати, но той не можеше да остане с мен, бях тъжен.

В тази къща започнаха да ми се случват хубави неща. Вече не бях сам. Бабите и лелите, които се грижат за децата, са новите ми майки. Не знаех, че освен мама на света има и други жени, които могат да се грижат за теб като мама. Да, не е същото, но се чувствам добре.

                Когато от болницата отидох в Розовата къща, не можех да вървя (а преди можех) и ме возеха в количка, но постепенно започнах да се изправям и да правя по една-две крачки, като ме държат. Това беше тогава, а сега да ме видите, когато отивам на училище или на разходка – направо тичам. Бабите от Розовата къща казват, че „вече приличам на човек”. Не съм наясно какво означава това, то аз съм си човек, но може би защото вече мога да правя различни неща, а и аз изглеждам по различен начин. Пораснах, напълнях, имам по-голяма сила в краката, мога да се храня сам. Понякога правя пакости. Е, не е нещо кой знае какво – просто искам да си играем с Краси, ама той веднага почва да крещи, аз му давам играчка, а той вика – не го разбирам. Вече знам, че не трябва да го докосвам, защото на него не му харесва.

                В началото си мислех, че в Розовата къща без тати ще ми бъде много трудно, но вече свикнах, даже много ми харесва. Винаги съм чист и спретнат, нямам рани, бабите ги излекуваха, имам много играчки, ходя на училище и на дневен център. Изобщо не е скучно в къщата. Някои от другите деца също правят пакости и понякога хем им се карат, хем им се радват – странна работа. Чувам когато възрастните си говорят и се радват, че можем да си отваряме сами вратите, да си вадим дрехите от гардероба А Нина и Станчо си отварят сами и хладилника – това било хубаво, защото означавало, че сме усвоили нови умения, но можело да бъде и опасно, затова бабите трябвало много да внимават и непрекъснато да ни наглеждат.

Така си живеем в Розовата къща.  А пък тати идва всяка седмица да ме вижда, много му се радвам. Само дето при другите деца никой не идва, дано да не им е мъчно за това. Съвсем скоро имах невероятно преживяване. С Нина и Станчо посетихме една голяма странна къща, това било цирк. Никога преди това не съм знаел, че има такова нещо, а пък това бил най-хубавият цирк,  Цирк „Балкански”. Беше супер, двамата със Стефан бяхме вир вода от вълнение. Вече знам, че обичам да ходя на цирк.

А лятото ходим на море. Преди да заживея в Розовата къща, не бях виждал море, а и не бях виждал толкова голяма вода. Мноооооого ми харесва морето, да се търкаляш в пясъка, без да ти се карат, да цопнеш в морето – невероятно.

Пропуснах да ви кажа, че тук се празнуват най-страхотните рождени дни. Има много лакомства, подаръци и голяма торта, песни, танци – всички много се забавляваме.

Бабите казват, че аз съм им на късмет, защото съм им бил като подарък, пристигнах тук на 1-ви март, тогава бях посрещнат с мартеница за здраве.

Може би вече разбрахте, какво се случва с различните деца, когато майките им вече са звездички на небето, а татковците им не умеят да се грижат за тях. Понякога си мисля, че ако имаше кой да помага на татко ми, да го научи как да се грижи за мен, да има работа, която да му позволява да ме води и да ме прибира от училище, да имаме достатъчно пари за сметките и за храна и дрехи, щяхме да се справим. Но на татко му беше трудно. Сега той може да ходи на работа, да бъде полезен, докато за мен се грижат в Розовата къща. Сега усещам, че татко е по-спокоен, като вижда, че аз се чувствам добре.

                А Розовата къща наистина е розова, да не си помислите, че това е някаква измислица.