Казвам се Стояна Цекова, на 48 г. съм, живея в малък град до Русе. Животът ми премина по болници с двете ми момчета Ивайло (26 г.) и Мирослав (15 г.)
Ивайло се роди по време, когато нямаше модерна техника за проследяване на бременността. При раждането никой не ми каза, че детето има увреждане. Обаче баща ми е разбрал от свои познати в болницата, получи инфаркт от стрес и си отиде за два дни, без да ни каже нищо. По-късно, когато детето започна да изостава в развитието си, тръгнахме по лекари, има две операции на главата, мозъкът е увреден. Така и не му поставиха точна диагноза.
Не исках друго дете, защото се страхувах, че пак ще бъде с увреждане. След 11 години размислих, забременях и започнах всеки месец да ходя на преглед в София при гинеколог и в клинична генетика. Успокояваха ме, че всичко е наред. Толкова вярвах на лекарите, че ако второто ми дете има проблем, те ще го установят… Раждането беше нормално, обаче същият неонатолог не посмя да ми каже, че и второто дете има проблеми. Чак в шестия му месец започна да забавя движенията си и ние пак тръгнахме по мъките.
Сега баткото на 26 г. е на легло с памперс, напълно неподвижен, не ходи, не говори, аз го обличам и събличам, къпя го. Малкият проходи на 9 години, той върви, но всичко останало е същото. И двамата са напълно зависими от мен през цялото денонощие. Моята свекърва ми помага, а мъжът ми кара камион в чужбина, за да изкара пари за големите ни разходи. Целият ни живот е посветен на децата. Нито за миг не сме помислили да ги изоставим, но и държавата с нищо не ни помага. Никога не сме ходили на почивка. Аз работя на половин ден като счетоводител и по тази причина не съм личен асистент, но работата ми помага да се крепя психически.
При нас нещата се промениха, когато в нашия град откриха специализиран център за такива деца (ЦСРИ), който се управлява от СНЦ „Еквилибриум“. Мирослав започна да го посещава, за него това е разнообразие. Там получава специализираното обучение, от което се нуждаят децата като него. Отношението на персонала към децата е много топло. Много се надявам центърът да продължи да работи и да ми помага да се грижа за децата си и да си нося кръста.